Омуртаг

 

 

В миналото

 

 

Като всяка вечер не мога да заспя. Имам лошо предчуствие. Наречете ме лудо хлапе,но всеки път се случва нещо лошо,когато усещам опасността. Отново се обръщам на другата страна и пъшкам. Часът е 02:15. Изминали са два часа,откакто си тръгнаха гостите. Не обичам срещите с партньорите на татко. Те са твърде надменни и им нямам доверие. Държат се с мен и брат ми като с недостойни деца за родителите ни. На Ваньо не му пука,той никога не приема нещата на сериозно. Всичко е една шега. Но аз едва издържам да седя на една маса с тях. Майка както винаги ги обгрижва сякаш са ѝ синове,а татко се смее на глупостите им. Защо никой от тях не вижда,това което аз виждам? 

 

За пореден път се завъртам по гръб и с ярост удрям с юмруци по леглото. 

 

-Престани,Ом! - изръмжа Ваньо. 

 

-Не мога! Побърквам се от притеснение. Срещата не мина добре. А и ти не каза нищо по въпроса.- в стаята е пълен мрак ,но виждам как се изправя от леглото и седна. 

 

-Какво трябва да кажа? Не виждаш ли колко са важни тези хора за татко? -примълчавам и Ваньо реши да продължи. - Ако се дърпаме и не правим това,което той желае,ще бъдем наказани. За това е най-добре да си траеш. 

 

-Мразя ги! - Ваньо поклати глава.

 

-Ти си едно глупаво хлапе. 

 

-Майната ти. Ти си същият като тях. - изправям се и със замах отварям вратата. По-добре да се разходя,отколкото да се карам с брат си. Минавам покрай стаята на родителите ни и се вслушвам за някакъв шум. Нищо. Те спят. 

Влизам в кухнята и си наливам една чаша вода. Утолявам жаждата си и шумно оставам чашата на плота. Не ми е добре. Не знам какво се случва с мен,но сърцето ми тежко бие между гърдите. Последният път като бях в това състояние след ден загубихме братовчедка ни. Малката Лея беше красиво и добро момиче. Не заслужаваше такава смърт. Прегазена от кола на пешеходна пътека. Почина на място. 

 

-Омуртаг! - тихо извика брат ми. 

 

-Тук съм! -стоя на тъмно,но знам,че ще последва гласът ми. 

 

-Какво те прихваща? - сумтя и отново наливаш чашата с вода. -Ом? 

 

-Не искам да поемам бизнеса на татко. Имам друга мечта. - Ваньо стои на прага на кухнята с отпуснати ръце до тялото.

 

-Знам,но какво искаш да направя?Как да убедя татко,че синовете му искат да се занимават с други неща,а не с незаконния му бизнес? Това ще доведе до разруха в семейството. Той ще се обърне срещу нас и кой знае какво ще направи. 

 

-Дадохме му голямо предимство. - раменете на Ваньо пораженчески се отпускат заради думите ми. 

 

-Нямаме избор. 

 

-Винаги сме имали избор. -Ваньо тежко издиша.

 

-Това не променя съдбата ни. Той очаква от нас да поемем задълженията си след като навършим осемнадесет години. - разговорът по никакъв начин не помогна на сърцето ми да се успокои. Притеснен съм и не всичко се върти заради бизнеса на татко. 

 

-Не мога! Трябва да ми помогнеш и да направим така да….-затварям уста,когато усещам силен мирис на пожар. 

 

-Мамка му! - Ваньо хукна към коридора и бързам да го последвам. Внезапни писъци оглушават къщата и мигновенен страх ме пронизва. Брат ми се опита да отвори вратата на спалнята на родителите ни,но не се отваря. 

 

-Отвори я! - извиках аз. Напълно непоколебим,Ваньо започна да блъска по вратата. Само след секунда,под нея се прокрадва лек дим. Изпадам в паника и започвам да крещя. -Майко…татко…- помагам на Ваньо и със сетни сили чупим вратата и тя се отваря. 

Силна горещина ме връхлита още с прекрачването на прага на спалнята. Всичко,което виждам е пламъците на леглото. 

 

-Не! - Ваньо застана до мен и едва се държи на краката си. Гледката е ужасяваща. Само ходилата на родителите ни не са засегнати от огъня. Те са изгорени живи. Как се е случило? Откъде дойде този пожар? Толкова бързо е пламнал,че цялата стая е засегната и едва може да се диша. Закашлям се и стискам ръката на Ваньо. Тя е ледено студена. Брат ми е в шок. 

 

Издърпвам го от пламъците и го водя в стаята ни за да извикам помощ. Набързо се обаждам на 112 и диспечерката ми заяви,че помощта скоро ще дойде. Обръщам се към брат си и само като виждам пребледнялото му лице и се приближавам към него.

 

-Трябва да излезем от тук. - хващам го за раменете за да ме погледне. -Чуваш ли? - Ваньо не реагира,сякаш не е на този свят. -Ставай! - опитвам се да го изправя,но той не ми позволява,а вече димът се усеща и в нашата стая. Пламъците се разпространяват и,ако продължим да се бавим няма да може да излезем. -Ваньо! -най-сетне реши да ме погледне и като видях душевната болка да го разкъсва парче по парче решавам да го прегърна. Никога не сме се прегръщали. Връзката ни като братя не е толкова силна,колкото трябва да бъде. Ваньо е дръпнат,не споделя,в повечето пъти не знам какво мисли. В това отношение прилича на баща ни. Никога не ни е прегръщал и не ни е казвал ,че ни обича. 

 

-Какво ще правим? - не задава правилните въпроси. В момента трябва да се спасим. Отдръпвам се от него,разочарован ,че отново се държи като баща ни и излизам от стаята ни. Огънят се е разпрострял и е обхванал коридора. Не знам как ще минем. 

 

-Ваньо! - таванът е в пламъци и взе да става все по-опасно. 

 

-Остави ме тук! - поглеждам го през рамо,шокиран от думите му. 

 

-Ти сериозно ли? -Ваньо се връща в стаята и аз избеснявам. Останахме без родители,не искам да остана и без брат. Хващам го за ръката и толкова рязко го издърпвам ,че се учудих от силата си. Ваньо е по-голям и по-едър от мен,но успешно го влача извън стаята. 

 

-Стига! -дърпа се и едва не се изтръгва от хватката ми. 

 

-Ти побърка ли се? Така ли искаш да приключиш с живота си? Къде е отиде онзи Ваньо ,който ще направи империя? - очите му се присвиват. -Къде е? - крещя аз. В отговор брат ми ме бутна и падам по дупе на земята. Свивам устни до побеляване и веднага се изправям. - Това ли е всичко,което искаш да ми кажеш? 

 

-Махай се! - закашля се той от силния дим около нас. 

 

-Не! Ще излезем двамата. - докато спорим,  чувам сирените недалеч от тук.  Пожарната кола идва. Стискам ръката му и отново го дърпам. Този път не се съпротивлява и ми позволи,но никой от нас не очаква да рухне тавана и падне малка част върху мен. 

 

-Омуртаг! -падам по корем затиснат към земята. -Дръж се! - вярвам в него и знам,че ще направи всичко възможно за да ме освободи. След малко това се случва и той ме обръща по гръб. Главата и гърба ме боли,но нямам време да хленча. Трябва да излезем от тази проклета къща. Изправям се с помощта на Ваньо ,но вместо да вървим ,той се спира пред отворената спалня. Не може да повярва,че оставаме сираци. Той тъгува,а аз не изпитвам нищо. В мен е празно и това малко ме тревожи. Като техен син,аз трябва да бъда като брат си,да отроня сълзи,които никога не са мокрили очите ми,но нито едното,нито другото се случва. Мислих,че Ваньо е бездушен,а се оказа,че аз съм този. 

Озадачен от мислите си,срещу мен се задава вълна,която ме отблъсна и с вик падам на пода. Силна болка ме връхлита от рамото до бедрото. Не мога да помръдна,само усещам нечий ръце да тупат по тялото ми. 

 

-Тук сме! - извика Ваньо. Не смея да отворя очите си и да видя какво се случва около мен. Някой ме повдига и чувам гласове. Огнеоборците са тук за да помогнат. -Пазете го! - няма как да не позная гласа на брат си. Изпитвам леко облекчение,че е до мен,но все още не знам какво му е в главата и да не би да реши да ме остави сам. Борбата е за двама ни. 

 

-Хей,момче! Върни се! - напрягам се от думите на единия огнеоборец. 

 

-След малко се връщам. - вдишвам от чистия въздух навън и пъшкам от непоносимата болка,сякаш кожата ми е в пламъци. 

 

-К-къде е? - все още съм със затворени очи,но поне мога да дишам. Остават ме да легна и само разума ми ме спира да не се изправя и да се върна за да взема брат си. -Къде е ? - викам аз ,но никой не ме чува. Отварям очи и леко повдигам главата си. Къщата гори,всички са вътре и в момента съм ужасен от гледката на лявата ми страна. Кожата ми е обгорена. -Ваньо! - гласът ми едва излиза. -Ваньо! - един от огнеоборците излиза от къщата и ме поглежда. -Жив ли е? - мъжът заговори на уокитокито и след една дълга минута отговори. 

 

-Не знам! Не може да го открият. - отпускам глава и ядосан се озъбвам. Не може да го е направил. Не може да ме остави така. Аз съм по-малкия му брат. Трябва да ми бъде упора,а не да ме остави тук,с непоносимата болка по тялото си. 

 

Колкото повече време минава без никаква новина за него,толкова повече гнева замъглява зрението ми. Шибан егоист. Очаквах всичко друго от него, но не и това. 

 

След минути ме качват в линейка. Сестрата задава въпрос след въпрос,аз само мълча. Не искам с никого да говоря,не искам и никого да поглеждам. Мразя всичко около себе си,но най-вече мразя Ваньо Тунчев. 

 

Остави ме да гния.