Татяна

 

На следващата вечер изчаквам момчетата да заспят за да мога да изляза. Готова съм да направя последната стъпка от моята задача. За втори път ще вляза в онази стая и ще изляза със сейфовете. Твърде дълго време игнорирах заплахите на Давид и това беше моя грешка. Ели я няма,не искам да се случи нещо подобно и с родителите ми. Знам,че ако скоро не се задействам, следващите ще са те. 

Безшумно излизам от мезонета и слагам маската,която закрива цялото ми лице и коса. Само очите и устните ми се виждат. Не мога да рискувам някой да ме познае. Трябва да съм бърза и тиха. Качвам се в колата,която спирам далеч от мезонета и се огледах преди да потегля. Няма как да са ме усетили,но все пак трябва да бъда предпазлива. 

Стигам за по-малко от десет минути,в които обмислях всеки ход и,ако нещо се прецака как да действам. Тихомълком изкачвам стъпалата и изваждам резервният ключ. Докато момчетата са на работа,аз взех отпечатък от входната врата,както и снимах ключа,който криеше бащата на Преслав. Ако не стане с ключа,който имам това ще бъде голям проблем. Игнорирам тази мисъл в главата си и успешно влизам в апартамента. Скривам ключа в обувката си и бавно стигам до вратата на стаята,където са скрити сейфовете. Много тихо пъхам другият ключ и го завъртам. Слава богу се отключи. Изваждам го и силно го стиснах в ръката си. Отварям вратата и я затварям след себе си. До тук добре,сега остава да ги открия. Предният път времето ме притискаше , баща му се събуди и чувах ясните му стъпки по коридора и кухнята,но сега смятам да огледам всеки ъгъл,всяко подозрително кътче. Те са тук,сигурна съм ,иначе нямаше баща му да държи ключа в себе си. 

За да бъда по-спокойна ,ще използвам фенера от телефона. Крушката ще освети пролуката под вратата и така ще разберат ,че има някого. Оставам телефона на бюрото и започвам да ги търся. Едва за няколко минути проверих цялата стая и не мога да ги открия. 

Тежко въздъхвам и стъпвам върху килима на едно определено място и се чува леко поскърцване. Повдигам го и пак стъпвам. Има нещо под килима. Отмествам го и насочвам фенера към ламината. Няма тайна вратичка,може да е заради поставянето на ламината така да се чува,но все пак ще проверя. Докосвам с ръка и нищо. Притискам още повече и едната част от скокна. Изненадана от това,изваждам няколко части и виждам сейфовете. Открих ги. Нетърпеливо изкарвам единият след това вторият и тъкмо да взема третият и някой ме бутна. От фенера виждам двама мъже облечени изцяло в черно и също са с маски като моята. Единият е по-едър от другият,но със сигурност и двамата са обучени убийци. Разбра ли са по някакъв начин ,че съм влязла и сега искат да ме убият. Даже не съм ги чула кога са влезли,толкова безшумно са го направили. 

В такъв случай,трябва бързо да действам. Изваждам ножа от обувката си и заставам пред тях. От тях се излъчва сила и непоколебимост. Нямат нищо общо с мъжа,който убих преди дни. Тези са друга партия и трябва много да внимавам. 

-Григорий ли ви изпрати? - попитах аз с преправен глас. Те мълчат. Не искат да се издадат. Хитри са. 

Въртя ножа между пръстите си,а по-слабият лека полека се приближава. Замахвам към него и умело избегна ножа. Ще действам,няма време за губене. Сейфовете ми трябват. Този път го удрям ,но с ръка. Даже не изсумтя,по никакъв начин не показа,че го е заболяло. Сега той ме удари. Удар,който буквално отметна главата ми настрани. Веднага се съвзех и скачам върху него,удряйки го по лицето. Той сякаш ме оставя да го направя. Стои като менгеме и не мърда. По дяволите. Тези двамата ме плашат и за първи път не знам как да се справя. Имам чувството,че не искат да ме убиват,по-скоро да ме стреснат. По-едрият само ме наблюдава,не прави нищо. Сякаш преценява какво да прави с мен. 

Преди да предприема каквото и да било, се озовавам на земята по дупе. Повдигам глава и замръзвам на място ,когато усещам дулото към слепоочието си. Едрият взе сейфовете и излезе от стаята. Съскам и се опитвам да се измъкна,но ударът с дръжката на пистолета в тила ме повали и на секундата изпадам в безсъзнание. 

 

……………………..

Събуждам се на земята в същата стая,напълно дезориентирана от удара. Сейфовете ги няма ,всичките ми ходове отидоха по дяволите с появата на тези двамата. Не ме убиха и това ме изненада. Просто ме зашеметиха за да не ги последвам. 

Пъшкам и бавно се изправям,усещайки тъпа болка в главата си. Вече нямам работа тук ,затова излизам от стаята,както и от апартамента. Родителите на Преслав спят и слава богу нищо не са чули. 

Когато се качих в колата, за секунди се взрях в кормилото. Какво ще правя? Не знам къде да търся. Появата и на двамата беше непланирана. Погубих се. Давид ще се ядоса,ще каже,че не съм готова и ще нарани родителите ми. Допирам челото си към кормилото и силно изпъшквам. 

Сега нищо не мога да измисля. Ще се прибера,ще си почина и утре ще реша какво да правя. Трябва ми малко време преди Давид да се е усетил. Преди да разбере,че съм се прецакала. 

Шофирам на магия. Добре,че няма трафик и съм сама по улиците. Толкова съм притеснена,че не знам как успях да стигна до мезонета на момчетата. Вече мога да махна маската и да се погледна на огледалото. Дори и през маската няма как да не забележа леката синина на бузата си. Не ме удари силно ,удряли са ме много по-силно от това. Издържам на болка,това не ме притеснява. Притесняват ме сейфовете. Притесняват ме животите на родителите ми. 

Влизам в мезонета по същият начин, както влязох в апартамента на родителите на Преслав. Момчетата още спят и не ме усещат. Събличам дрехите си и влизам в банята за един душ. Не се бавя повече от пет минути. Уморена съм от живота,който води. Лъжа всеки един и най-вече ме боли,че го правя пред момчетата. Те не заслужават това,но какво да им кажа. Аз съм убийца. Имам цел и затова живея с тях. Чукам ги за да им вляза под кожата и да разбера нещо повече за плановете им. Давид не им вярва,казва,че знаят много повече отколкото показват. Водят нормален начин на живот, нищо съмнително и аз вярвам в тях. Нямат нищо общо с Григорий. Те не са сред войната. 

Влизам под завивката чисто гола и затварям очи. Каква вечер. Плановете ми се объркаха,няма какво да предоставя на Давид и това ме ужасява. Синът му ме чака,бъдещето ми е с него. Завъртях се на другата страна и отварям очи,виждайки два мъжки силуета на стълбите. Рязко се изправям и за миг затварям очи. Когато ги отворих,тях ги нямаше. Сякаш изчезнаха вдън земя.

-Кубрат…Преслав…- скачам от леглото и бързо слизам по стъпалата за да се уверя,че не са били те. Приличаха на мъжете в стаята. 

Леко отварям вратата на Кубрат,виждайки го да спи по корем. Затварям я и нетърпеливо отварям вратата на стаята на Преслав. Той също спи,даже тихо похърква. 

Мамка му. Толкова са потайни тези мъже,че чак ми се привиждат. Това никога не ми се е случвало,дори и да не съм спала с дни. 

Трябва ми почивка и точно това смятам да направя. Да се просна на леглото и да заспя,в противен случай ще се побъркам от мисли за тях.