Татяна

 

Още от сутринта съм яхнала метлата. Татко ми писа и сега трябва отново да пътувам до Драгоман. Със сигурност Давид ги е притиснал. Това копеле,така да го мразя. Мразя и синът му. За да бъдат родителите ми живи и здрави,аз трябва да заживея с Панайот. Такава е сделката,а мисълта да оставя моите грехове буквално ме побърква. Идва ми да изкрещя на баща ми да скъса проклетият договор и да приключи този панаир. Достатъчно бяхме лоялни,достатъчно страдахме,достатъчно погубих детството и мечтите си заради тях. 

-Таня! - замръзвам ,когато чувам гласът на Преслав. Събудих се по-рано за да мога да се изнижа преди да се станат. -Къде отиваш? - поглеждам през рамо,виждайки съненият поглед,непокорната коса и тези очи,които помня още от дете. В момента ми се прииска да му разкажа за годините,в които ме нямаше. Може да не ме помнят,но бях наблизо и ги подкрепях по мой си начин. 

-Отивам да бягам. - Преслав ме огледа от глава до пети. В интерес на истината облеклото ми е подходящо за тренировка,но моята тренировка ще бъде по-тежка от това да бягам навън за да се разтоваря. 

-От кога? -подозрително попита той. Напоследък не ми вярват и има за какво.

- Откакто съм тук. Ставам преди вас,затова не знаете. -лъжата с лекота се изплъзна,но този негов поглед продължава да е подозрителен. 

-Имам време. Ще дойда и аз. - Мамка му! Този път ме хвана на тясно. 

-Ъ-ъ…Добре!

-Само да се измия,преоблека и идвам. - кимам с глава,плъзвайки спринцовката по -навътре между гърдите ми. Горницата ми прикрива всичко,но ако я съблека ще забележи през тънкото бюстие. Винаги,когато отивам в Драгоман,вземам оръжие със себе си. В спринцовката има приспивателно,двойна доза,която може успешно да преспи животно за секунди. Всичките оръжия ги крия зад една картина на моят етаж. Още първият ден като се нанесох и те бяха на работа, пробих малко място,колкото да ги прибера. Имам и в колата,но тя е скрита и почти не я използвам за да не ме хванат. Сега имам час и половина да стигна до Драгоман. Час и половина,в които аз трябва да го заблудя за да не разбере нещо,което не трябва. -Готов съм. - поглеждам към моят грях в свободна долница и прилепнала тениска. Той няма такива мускули като Кубрат,тялото му е поддържано и изваяно. Слаб е,но стегнат. Привлича женското око ,най-вече заради погледа и усмивката. Подкосява краката,както в момента прави с мен. Докато Кубрат е по-едър ,по-здрав и по-груб във всяко едно отношение. Пълен мъжкар. -Колко време бягаш? 

- Около 15-20 минути. Зависи от настроението ми. -слизаме по стъпалата и неприкрито го оглеждам. 

-Няма ли да си вържеш косата? 

-Не,така ми е добре. -излизаме навън и веднага се затичвам. Преслав прави същото като се изравнява с мен. 

-Носиш ли лещи?- поглеждам го. 

-Не,защо?- дълго време се обучавах да прикривам емоциите си и сега успешно го направих. 

-Просто питам. - завивам на следващата улица. Не искам да се отдалечаваме,трябва да замина за Драгоман.

-За всеки въпрос си има причина. 

-Приличаш на едно момиче от детството. - мигновена буца заседна в гърлото ми.

-Какво се случи с нея?- не смея да го погледна.

-Тя си тръгна,дори не се сбогува с нас. -веднага усетих тъжната нотка в гласа му. 

-Така го казваш,сякаш е означавала много за тебе. - човъркам в миналото ,но сега искам да разбера дали само аз съм страдала за тях. 

-И представа нямаш. Наркотиците бяха моят начин да се справя с липсата ѝ.- спирам за момент до един блок за да си поема въздух,а дефакто за да избърша сълзите бликнали в очите ми. Проклет да е баща ми и неговите сделки. Обречени на нещастие. 

-Винаги можеш да ги спреш. -поглеждам към часовника на ръката си. След малко трябва да тръгвам. 

-Опитвал съм се няколко пъти,но затъвам. - не мога да се сдържам повече,колкото и да играя роля,аз го обичам. Скачам върху него и го прегръщам. - О,Таня! 

-Просто ме прегърни. - закри лицето си във врата ми и шумно вдиша. 

-Толкова хубаво ухаеш. 

-Нейният аромат какъв беше? - прокарвам ръката си през косата му и се боря с проклетите си сълзи.

-Нежен аромат на бели цветя. -още от дете използвам точно такъв парфюм. Обожавам белите цветя. -Като твоят. 

-Съвпадение. - отдръпвам се и пристъпвам по пътеката. 

-Станаха много съвпадения. - хвана ръката ми и ме завъртя към себе си. - Имаш ли представа колко значиш за нас? 

-Аз…- свеждам глава ,но Преслав е настоятелен и я повдигна за да го гледам в очите. 

-Ти си наша,разбра ли? -кимам с глава. -Имай ни доверие. Нито аз, нито Кубрат ще те оставим. - имам чувството,че нарочно говори така за да изплюя камъчето. 

-Може ли да тръгваме? -

-Не и преди да ми дадеш това,което искам. - преди да реагирам ,той ме придърпа към себе си и така ме целуна,че изхленчих в устата му. Притискам се към него и го стискам за тила,докато бурно преплита езика си около моят. -Мамка му,не мога да спра да те целувам. - Преслав прокара ръката си през косата ми и плъзна погледа си от върха на косата до брадичката ми. -Колко ми напомняш за нея. Имаше същата коса,малко по-светли очи,прекрасни устни и мек глас. - не знам какво да кажа затова просто си замълчах. - Красива като теб. - не мога да не го целуна. Отново се притискам към него,внимавайки със спринцовката между гърдите си и правя това,което той иска. Да ме целува. -Да тръгваме. - устните му са мокри,напълно влудяващи. Поставям ръката си на бузата му и леко допирам устните си с неговите. 

- Ваша съм. -дълго време ме гледа в очите,докато не се отдръпна и не ме поведе към сградата,където живеем. - Имам среща с една приятелка. После ще дойда в сервиза. - колебливо кимна с глава,давайки ми знак да внимавам да не ме проследи. На път е да ме разобличи,а първо трябва да открия проклетите сейфове. Много добре знам как действа Давид,когато не получава това,което иска. Войната между Давид и Григорий става все по-осезаема и заради тяхната вражда много невинни хора ще умрат. Преслав влиза в сградата,а аз на бегом вземам пътя до колата,която крия на платен паркинг. Скривам се за момент за да видя дали ме е последвал,но той няма тези умения ,които аз имам. Много лесно мога да разбера намеренията му,докато той и Кубрат само предполагат. Нямат доказателства за да са напълно убедени. 

Напълно уверена,че не ме е проследил се качвам в колата и потеглям за Драгоман. 

 

…………………………………….

 

Пред къщата няма никого. Цари гробна тишина. Не се е случвало досега такова нещо,винаги има хора на Давид,те следят всяка наша крачка. Вече взех да се съмнявам да не би да е някаква клопка от страна на Давид и сега да се опитва да ме притисне. Вярно,забавям нещата за да бъда повече време с момчетата,но за всичко си има цена. Надявам се да не е това,което си мисля.

Влизам в семейната къща с резервният ключ,който родителите ми винаги крият под саксията на перваза и бавно пристъпвам към всекидневната. Колкото повече се приближавам,толкова повече инстинктите ми се събуждат. Нещо не е наред. Те знаят,че ще идвам и никой не ме посреща. 

-Майко…татко…- качвам се на вторият етаж и виждам прегърбената стойка на майка ми. -Мамо! - тя ридае. От тук виждам как се тресе.-Какво има? - поставям ръката си върху гърбът ѝ. 

-Елина…

-Какво за нея?- Мама вдигна поглед и посочи с пръст отворената стая до нас. -Не! - трескаво поклащам глава. -Не-е…мамо,кажи ми,че не е тя! - баща ми седи на леглото и се взира в побелялото лице на Ели. -Татко…- гласът ми поддаде. -...Кажете ми,че не е истина! - майка ми плаче,а аз едва се държа. 

-Тя е! - каза татко с напълно безчувствен глас. 

-Не…Не…- падам на колене и силно заплаквам. Не ме интересува,че баща ми е тук. Той ме е учил да не показвам емоции,пред никого. Емоциите те правят слаб и всеки един може да се възползва. Сега сме сами,няма за какво да се сдържам. -Давид ли е? 

-Не е неговият почерк. - нямам сили да се приближа. В момента толкова много ме боли. Обещах ѝ,че ще я пазя,а не го спазих. Отнели са живота на моята невинна братовчедка и само да разбера кой го е направил ще му стъжня живота.