Преслав

 

Малката Ивет притичва към училище за първият учебен ден. Не мога да откъсна очи от това красиво момиче. Нейните буйни руси коси се спускат по целият ѝ гръб,карайки ме да искам да я докосна,сините ѝ очи те пленяват,както направи с мен,а усмивката ѝ винаги грее и озарява всички около себе си. Толкова прелестно създание. 

-Прес! - извика Ивана,моята съученичка. Не я поглеждам,още се взирам в Ивет. - Много е малка.

-Тя ми е приятелка,нищо повече. -тръгвам към входа на училището. 

-Заглеждаш я като момче,което я желае. - очевидно се дразни ,че не заглеждам нея по този начин. 

-Ивана,остави ме намира! - изсъсквам аз,забързайки крачка за да се отдалеча от нея. Освен,че ме харесва,тя е голяма клюкарка и интригантка. 

-Дай да видя какво има в раницата ти. - спирам,когато чувам гласът на Натали. От известно време насам се дразни с Ивет и я тормози.  

-Моля те! Това ми е обядът. - Натали хвърли кутията ѝ с храна в коша за боклук. Ръмжа и се приближавам към тях. Изтръгвам раницата на Ивет от ръцете на Натали и бъркам в коша за да извадя кутията ѝ за храна. 

- Намери си друга играчка.Разбра ли? - Натали направи гримаса,а аз хващам ръката на Ивет и минаваме през всички зяпачи от горните класове. Влизаме в тоалетната и пускам чешмата за да измия кутията ѝ. 

-Благодаря,Прес!- Ивет избърса сълзите по лицето си и ми се прииска да бях го направил аз. 

-Няма за какво! -подсушавам кутията с хартия и я прибирам в чантата ѝ. -Ще направиш ли нещо за мен? - колко е невинна,едва кимна с глава.- Видях ластика на ръката ти. Прибери косата си на опашка?-Ивет не се замисли,на секундата събра косата си и я върза на дълга конска опашка. -Винаги си с пусната коса и …-леко докосвам опашката ѝ. -...това белег ли е? 

-Да! Мама казва,че е по рождение. -отмествам опашката ѝ за да видя по-добре белега. Малък е ,леко тъмен и има странна форма,не може да се определи каква.-Звънецът бие. -отдръпвам ръката си и подавам раницата ѝ. 

-Ще дойдеш ли по-късно у дома? 

-Утре имам контролно и трябва да уча. -кимам с глава. -Ще се видим пак. Благодаря ти! - Ивет излезе от тоалетната и ме остави сам с мисли за този интересен белег. Искам пак да го видя ,а не трябва. Ивет е на десет години,имаме пет години разлика и не трябва да съм захласнат по нея. Докато не навърши 18 години,аз няма да я докосна. Не съм от онези момчета,които се възползват от малките момичета,опипвайки ги където им падне. Аз държа на думата си,имам принципи и Ивет е забранена. 

 

Поредният спомен с малката Ивет. Може да са изминали цели петнадесет години,но аз все още се сещам за нея,особено през последните няколко седмици. Не знам защо,но имам усещането,че е наблизо или просто ми се иска да е така. Колко пъти през тези години си я представям като вече пораснала жена със същата буйна коса,нейните хипнотизиращи очи и прелестната ѝ усмивка. Мамка му. Сега като се замисля,откакто Таня живее с нас, аз все повече се връщам назад във времето. Таня ми напомня за Ивет. 

-За какво мислиш? - попита Кубрат. 

-За Ивет. - Кубрат вдигна поглед от документите и ме погледна. -Не ме гледай така, от години мисля за нея.

-Това го знам,но защо точно сега,когато ще затваряме сервиза.

-Защото напоследък спомените с нея ме тормозят. Ивет е наблизо,усещам я. - Кубрат поклати глава и залепи отчета за деня в книгата за дневните и финансови отчети. - Не си ли си задавал въпроса,защо Таня винаги е с пусната коса. -  напоследък само за това мисля,а и не мога да пренебрегна момента,в който ,докато я чукахме с Кубрат,аз се опитах да ѝ вдигна косата и тя скочи като попарена.

-Може да не се харесва с вързана коса. - сега аз поклащам глава. 

-Не,има нещо друго. 

-Като например?- Кубрат прибра книгата в шкафа и загаси осветлението отвън. 

-Може да крие нещо. - двамата излизаме от стаята за почивка и проверяваме дали навсякъде сме загасили осветлението и заключили. 

-Знам какво си мислиш,но тя не е Ивет. - може би се побърквам, но напоследък само това си мисля. 

-И защо да не е? Същата коса,същите очи…

-Не са същите. На Ивет бяха по-светли. -Мамка му,прав е. -Спри наркотиците и ще спреш да мислиш за Ивет. - изръмжавам на изречените му думи. -Заради нея започна да се тровиш. Просто спри да го правиш.

-Знаеш ,че не мога. - Кубрат заключва входната врата и пристъпва към колата. Днес сме с неговият автомобил. Моят е при Таня. Имаше нужда от нея,а аз на драго сърце я дадох. Никога не съм давал колата си на друг човек,особено на жена.

-Не можеш или не искаш? - качваме се в "Нисана" на Кубрат и веднага прозвъня телефон,но не кой да е ,а онзи,който държи винаги в колата като съображение за сигурност. Само аз и той знаем къде точно е. - Да! -отговаря той. Слуша известно време ,докато не каза. -Идваме! -

-Какво става? - Кубрат запали колата и включи на задна предавка.

-Иска да ни види. 

-Защо? Измина повече от година и половина…защо сега?- 

-Нямам престава. Нещо се е случило,иначе нямаше да ни се обадят. 

-Приключих с тях. - Кубрат ме погледна. 

-Трудно ще излезем от тази дупка и ти това много добре го знаеш. - стискам зъби и поглеждам през прозореца. Кубрат за пореден път е прав. 

-Досега никой не е разбрал кои сме. Искам да си остане така. 

-И аз това искам,но зависи какво ще ни кажат. Може да искат да се покажем. - 

-Животът ни какъвто е сега ми харесва,не искам да го променям. 

-Не забравяй кой ни помогна за да имаме този бизнес. Без него нямаше да просъществува сервиза. Да започнеш от нулата и то в сегашното положение,което е в България,щеше да ни е много трудно. - тук реших да си замълча,защото е точно така. Много бързо ни потръгна работата в сервиза и за няколко месеца успяхме да закупим мезонета,където в момента живеем. -Каквото и да иска,трябва да приемем. Разбра ли? 

-Да!

-Провери къде е Таня? - 

-Защо да я проверявам? -Кубрат ме погледна за секунда след това зави към черният път,който води към къщата.

-Направи го! - вземам таблета и влизам в приложението ,където мога да погледна къде се намира колата ми. 

-Таня е в мезонета. -Кубрат кимна с глава и паркира на тъмната алея. - Мислиш ли ,че…

-Не,но трябва да внимаваме с нея. - слизам от колата,виждайки от пуснатите фарове да се приближават към нас. Кубрат застана до вратата и изчака. -Какъв е проблемът,Господа?

-Проблемът е,че знаят за сейфовете.- изпъвам гръб,когато чувам гласът му. 

-Кой е? - попита Кубрат.

-Точно,затова сте тук. Вие ще разберете.-поглеждам към Кубрат,който сведе глава и се замисли.

-Защо ние? 

-Защото вие сте най-добрите. - знаех си,че точно това ще каже,но мамка му ,не искам да се връщаме назад. Отдавна не сме онези,които бяхме,сега имаме нов живот,работа,за която си мечтахме и жилище,за което хвърлихме много труд за да го купим.

-Колко време имаме?

-Не повече от две седмици. - 

-Ако открием човека,какво….

-Ще го убиете. Искам доказателство. Знаете правилата. - Кубрат продължава да стои със сведена глава,а аз не мога да си намеря място. От много време не съм бил толкова притеснен като сега.

-Това ли е всичко? 

-Тренд е мъртъв.- Досега не исках да го поглеждам,но от тази новина и двамата точно това правим. Не се е променил,изглежда по същия начин като преди две години. -Две седмици,разбрахте ли? 

-Да!-Кубрат се качва в колата и аз го последвам. 

-Мамка му,какво мислиш? - Кубрат се взира известно време в гърбът му,докато не се скри от полезрението ни. 

-Нямаме друг избор,освен да действаме!