Самуил

 

 

Бях “Единакът” преди осем години. Преди да убият семейството ми. Кръвта полепнала по ръцете ми беше знак за действията ,които не трябваше да предприемам. Моята гибел,моята промяна и нова самоличност. Сега съм “Аркуса”. Хладнокръвен убиец в лицето на адвокат,събиращ информация за всяко копеле дръзнал да се сблъска с мен. Никой не ме познава толкова добре колкото аз самият. Все още вярвам,че има частица от “Единакът” в себе си. С течение на времето аз го предизвиквам,защото само той мислеше адекватно и правилно. Бях търсен,всички знаеха за Карамазов и делата му,докато Тонислав Русев не посегна на семейството ми. Знам,че той е бил замесен,но и знам,че е имал много помощници. Властта ги заслепи,силата замъгли разума им,а парите ги превръщат в най-големите завистници за успех.

Все още помня нощта,в която “Единакът” умря. Взирах се в труповете и крещях. В него момент исках само едно нещо. Да убивам. Да се преобразява в онзи,когото избягвах. Тогава работата ме спасяваше. В съда можех да убедя всеки един,че съм прав. Бях на върха. Знаех какво правя ,знаех и какво говоря. Дело след дело ,аз ставах все по-смел и решителен за разлика от Тонислав Русев,който беше уязвим и глупав. Търсеше там,където не трябва. Влезе в дълбокото и не успя да излезе от там. Засегна всички ни. Имаше жертви от постъпката му и наказание за всички нас. 

Моето наказание е дъщеря му. Елена Русева. Кучката,която си помисли,че може да ме подведе. Твърде много опит имам за да успее толкова лесно да го направи,но тя е малка,глупава и наивна. Същата като баща си. Глупостта му я доведе при мен. Поредната грешка ,която направи. Много лесно мога да стъжня живота ѝ,много лесно мога и да приключа с живота ѝ. Действията ѝ доказват,че в нея тече кръвта на Тонислав и това ме кара да свия ръката си в юмрук и да погледна към татуираният Аркус. Моето отмъщение и начин да се справя с миналото. 

-Да не решиш,че аз съм следващата. - вдигам поглед,виждайки накъде са насочени очите ѝ. 

-Не влизаш в плана ми.

-Какъв е твоят план? - отметна русата си коса и се приближи към мен. Аромат на болка и минало се смесиха в едно.

-Ще преговарям. - тя изсумтя и отново се облегна на седалката в самолета.

-Дали? Вече не си “Единакът”. Отдавна спря да преговаряш. -свивам и другата си ръка и отново поглеждам към Аркусите. Знам,че не съм “Единакът”,но войната ,която се задава ще бъде край на моята цел,а все още не съм готов да приключа с това.

-Милошевич не знае за теб. -Крия я от много време,дори от себе си. 

-И Елена не знае за мен. - изсъскам и извръщам поглед от Аркусите. Колкото и да ги гледам,отмъщението е нещо,което напомня за семейството ми. 

-Не я споменавай! -

-Какво се промени? - инстинктивно поглеждам към малкото момиченце свито на седалката. 

-Много неща. - хващам я да се взира в мен,но не смее отново да попита. 

-Къде ни водиш? - Далеч от всички. Там,където никой няма да подозре. -Може поне това да ми кажеш. - настоява тя. Колкото по-малко знае по-добре за тях.

-Искам да внимаваш. Знаеш на какво съм те учил. 

-Знам и това ме плаши. - с тъга в очите погледна към дъщеря си. -Не искаше такъв живот за нас. -тежко издишам и отново поглеждам към малкото момиченце,което се поразмърда,но продължи да спи. 

-Обещах и ще го спазя. -приближавам се до толкова,че само тя да ме чуе. - Ще имате по-добър живот. Само трябва да се справя с положението.

-Не се оплаквам. Ти ни даваш всичко. - позволи си да докосне ръката ми и да плъзне пръстите си по Аркуса. -Боли ме. Ти си добър човек. Той щеше да се гордее с теб. - стискам ръката ѝ и рязко я придърпвам към себе си. 

-Не съм добър човек,разбра ли? Никога повече не го казвай!- сълзи бликнаха в очите ѝ и не е заради захвата в ръката ѝ,а заради това,че няма да ѝ позволя да ме опровергае.-Аз съм животно.Заради това,което бях, ги погубих. 

-Не си виновен. 

-Напротив. Всичко лежи на моите плещи и си го заслужавам. - Жулиета отвори очи и ме погледна. Задържам очите си и се възхищавам колко си приличат с неговите. Мамка му,има много черти,които ми напомнят за детството. Стискам зъби и извръщам поглед от създанието ,което ме кара да избягам от реалността,дори и за малко. - Ще изпратя някой,който да е с теб. 

-Не ми изпращай помияри. Не ми харесва как ме гледат. - веднага в съзнанието ми изниква последното копеле,на което се доверих да я наглежда. Получи два изстрела в сърцето. 

-Този е човек на Иванович. Той беше част от обучението. - намръщи се,но кимна с глава,примирена с решението ми. Няма избор,затова по-добре да си замълчи. Докато не приключи всичко около Милошевич,няма да се върне в София. -И бъди по-търпелива с него. Златанович има дълбоко предчувствие на нещата. Разгадава всеки един ход и няма да е трудно да го направи с теб. 

-Може ли да му се вярва? 

-Напълно! - едва успях да го открия. Орлин задейства всяка връзка за да разберем къде се крие. Откакто го видях за последно,а това беше преди две години, беше замесен с Милошевич. Той е добър в това да се крие. Трудно ще го намери Милошевич,ако той не иска да бъде открит.

-Колко време? - поглеждам към Жулиета и отново свивам ръката си в юмрук. Това малко момиченце трябва да има живот изпълнен с детски игри,а не да се крие и да няма приятели.

-Колкото е нужно. 

-Не си длъжен да го правиш. - облягам се на седалката и се замислям за обещанието да ги пазя. Никой не знае за тях. Мислят ,че са мъртви.-Всичко наред ли е? - попита тя,когато видя,че изваждам телефона и чета съобщението изпратено от Орлин малко преди да се качим.

Всички са тук. Елена иска да говори с теб. 

Стискам зъби и оставям телефона до прозореца. Не искам да говоря с нея. Толкова съм бесен на онзи копелдак,баща ѝ ,че чак не се побирам в кожата си. Мразя начина ,по който ми въздейства. Мразя я.

-Елена е ,нали? - не отговарям,предпочитам да замълча,когато се говори за нея. -До кога ще бягаш от възможността да бъдеш щастлив? - поглеждам я с присвити очи. Щастие и Аз сме двете крайности,но на нея ѝ харесва да човърка там,където е твърде студено. -На тази перфектна същност се крие нещо,за което не подозираш…

-Бояна! 

-....имаш сърце,използвай го за да затоплиш студената си страна. Може така да облекчи чертите на лицето ти. - изскърцвам със зъби и правя всичко възможно за да не я захапя. Жените са безобразни. Не знаят кога да спрат,така както не знаеше кога да спре Елена. Имам граници и трябва да е доволна,че не я убих тогава. -Жужи,закопчай си колана ,скоро ще кацаме. - на говорителя ,капитана на самолета обяви,че има десетина минути преди да кацнем. 

След малко изключвам самолетният режим и веднага получавам съобщение от Орлин от преди пет минути. 

Страхува се и се опита да избяга. 

Мамка му,тази кучка! Не слуша какво ѝ се говори и не седи на едно място. Само проблеми създава и,ако реши да нарани единственото,което докосна сърцето ми ще я попилея. 

Бояна забеляза промяната в изражението ми,но си примълча. Каквито и въпроси да задава,колкото ѝ думи да изрече ,нищо няма смисъл. С мен трудно се говори,освен,ако не става дума за бизнес. 

Самолетът каца и се отправяме към стълбите. Златанович вече ни чака с обичайната екипировка. Даже лицето му е скрито с маска. 

-Златанович! - поемам ръката му,а Бояна и Жулиета само се взират в него. Изглеждат притеснени,може би леко уплашени. 

-Самуил,колко време измина? - гласът му е леко приглушен заради шума на пистата. 

-Две години. -поглеждам към Бояна,която преценяващо го оглежда. -В добри ръце сте. Няма за какво да се тревожиш. - така като гледам тя не е на това мнение. 

-Може ли да си махнеш маската? - твърдият ѝ тон накара Златанович да я погледне. Досега задържаше погледа си към мен. 

-Не! - Бояна изсумтя и придърпа дъщеря си към себе си. Отдръпвам Златанович за да не чуе Бояна. 

-Ще ти се реванширам. Само на теб имам доверие. - Златанович мълчи,затова продължавам.- Не я изпускай от поглед. Може да ми се обаждаш по всяко време. - той кимна с глава и тръгна към вратите на терминала. - Всичко е наред! - опитвам се да я успокоя,но погледа ,който хвърля към Златанович усложнява още повече нещата. 

-Не го харесвам. 

-Тръгвай! - Бояна поклати глава и отново притисна дъщеря си. 

-Не! -приближавам се и съскам в ухото ѝ. 

-Искаш да ви хванат и да видиш Жулиета мъртва ли? -усетих я да потреперва от тази мисъл. - Къде отиде онази борбена жена,за която Сотир ми разказваше? -Бояна се отдръпна и ме погледна със сълзи на очи. Много добре знам как ѝ влияе само като чуе името на брат ми. - Направи това,което е редно. Тръгвай и не поглеждай назад. - след няколко дълги мига тя най-сетне склони и тръгна към Златанович,който нетърпеливо чака до вратите. Сега е вдигнал маската до носа си за да не му направят проблем на терминала. Бояна тръгна след него,очаквайки да ме послуша,но не издържа и ме погледна през прозореца. Погледът ѝ е същият,когато видя Сотир с две прободни рани. Обръщам ѝ гръб и изваждам телефона за да набера Орлин. -Дай ми я! 

-Ало! 

-Какви ги вършиш? - 

-Къде си? - много мразя ,когато ми се отговаря с въпрос. 

-Елена,изпитваш търпението ми. Кое не разбра? Трябва да стоиш там,докато се върна. -пристъпвам към самолета,виждайки стюардесата да се появява до вратата. 

-Страх ме е. -умоляващият ѝ тон ме накара да завъртя очи от раздразнение. 

-Върни телефона на Орлин. 

-Да! 

-Дръж я под око,мамка му.- затварям му и веднага набирам един от най-известните адвокати,Братислав Огнянович. Единственият адвокат ,който иска да вкара Милошевич за по-дълго в затвора.  -Стигао сам у Суботица (Пристигнах в Суботица). 

-Jеси ли провалио код? (Разгада ли шифъра? ) - сядам на седалката и правя знак на стюардесата да изчакат. 

-Да,имам локациjy. Град Лесковац. (Да,имам местоположението. Град Лесковац.) 

-Иди у хотел.Назваćу те кад стигнем. (Отиди на хотел. Ще ти се обадя като пристигна. )- затварям му и с тежка въздишка свалям сакото и вдигам пръст към стюардесата,която досега чакаше моят сигнал.

-Готов съм и ми донеси едно уиски. - 

-Да,Господин Карамазов! - брюнетката се скри,а аз набързо пиша едно съобщение към Стоил. Картата,с която съм в момента е защитена и никой не може да ме проследи ,но за по-сигурно правя това,което правя от години. Пиша поредният шифър. -Нещо друго искате ли? -вдигам поглед към стюардесата,забелязвайки промяната в облеклото ѝ. Сега е откопчала копчетата на ризата си,а полата ѝ е вдигната до толкова,че виждам черното ѝ бельо. Оставам телефона до прозореца,прокарвам ръката си през завързаната ѝ коса и рязко я придърпвам към себе си. Шумно вдишвам в косата ѝ,усещайки сладкият ѝ аромат. Тя се потърка в пениса ми и изпъчи гърди към моите,подтиквайки ме да хвана опашката ѝ и да я дръпна за да оголя врата ѝ. Захапвам го и стискам опашката ѝ,докато тя се опитва да дръпне колана на панталона. Свалям я от себе си и тя пада на колене готова да го поеме в устата си. Освобождавам пениса си и я хващам за главата за да го поеме до тестисите. Правя гримаса и натискам още повече. Мамка му. Отвратително.

-Изчезвай!- Рязко я отдръпвам от себе си и нагнерен го прибирам в панталона. Брюнетката избърса устата си и без да протестира се изправи и си тръгна. -Кучка! - откопчавам ръкавелите на ризата си и неспокойно се размърдах на седалката. -Излез от главата ми.- Изпивам уискито на екс и дописвам шифъра. След минута получавам отговор от Стоил,че ще действа. Още не го е разгадал,но знае,че щом има шифър това означава само едно.  Поредната поръчка от “Аркуса”.