Самуил

 

 

-Това си беше чиста заплаха. - казвам аз на полицай Демерджиев. В суматохата някой е извикал полиция и линейка и сега се опитвам да го заблудя ,че нямам и най-малка представа кой е стрелял срещу Елена. 

 

-Знаете ли кого може да е? - седи срещу мен с малко тефтерче в ръка ,а с другата държи химикала,сякаш всеки момент очаква да изредя няколко имена.

 

-Не! - тъй като повечето от полицията знаят кой съм и Демерджиев не е глупав и усеща на къде отиват нещата. 

 

-Знаете ли какво мисля аз,Господин Демерджиев? - гъстите му черни вежди се повдигнаха от почуда. - Губите си времето и съм сигурен,че не знаете ей толкова…- показвам с пръст колко. - … за убийството на семейството ми. И според стажа ,който видях в досието ви преди да дойдете, сте доста смел за да ми говорите по този начин. Униформата не ви прави уверен или наперен в случая,а глупав полицай …..Демерджиев. - изпъна гръб и видимо се опита да ме изплаши с начина,по който ме изгледа,но такива като него път и над път. Просто ги подминавам.

 

-Мога да подам оплакване срещу вас. - подсмихвам се и отново се облягам на стола.

 

 

-Давайте! - изпъвам ръка към телефона на бюрото ми. - Направете го. - младото му лице се изопна ,когато погледна към смартфона. Поколеба се,само по изражението му разбирам,че няма да го направи.  Както си помислих,той предпочете да затвори тефтера и да се изправи от стола с високия си ръст над два метра. - Беше ми приятно да се запознаем,полицай Демерджиев! - кимам към Орлин,който през цялото време стоеше до вратата и чакаше моя сигнал. - 

 

-Ако има нещо,което ви тревожи може да се свържете с мен. - подаде ми визитка и от уважение я взех и я пъхнах в джоба на панталона. 

 

 

-Разбира се! Вие ще сте първият. - прозвуча повече като подигравка отколкото като истина. - Довиждане! - пъхам ръцете в джобовете и се взирам в широкия му гръб. Мамка му. Сърбите ми обявяват война. Разбра ли са ,че Елена е при мен и първата мишена е тя за да ме направят по-уязвим. Изваждам смартфона и веднага набирам Огнянович,един от известните адвокати в Белград. - Да ли је згодно? ....( Удобно ли е? )

 

-Знам шта тражиш. Ти си на реду.(Знам за какво ме търсиш. Дойде и твоят ред.)

 

-Шта знаш?( Какво знаеш?)- Орлин влезе в кабинета и отново застана до вратата. 

 

-Толико да знам да је у затвору немиран. Жели Еленину главу. Ако му даш, закључићеш примирје, иначе ћеш бити мртав за месец дана.( Толкова за да знам,че в затвора не му дава покой. Иска главата на Елена. Ако му я дадеш ,сключвате примирие,ако ли не до месец си мъртъв.)- сядам пред бюрото си и ругая на глас. - Дај му то, он је велика курва.( Дай му я,курви много.) - изсъсках от думите му. 

 

-Разговараћемо поново.( Ще се чуем пак.) - затварям му и подхвърлям смартфона на бюрото. 

 

-Иска Елена,нали? - кимам с глава. - В замяна на какво? 

 

-На примирие….иначе ни обявява война. - сега заради глупавия ѝ баща,тя стана главната мишена на Сърбите. Не заслужаваше такава бърза смърт,трябваше да го измъчвам както направих с останалите. Особено като разбрах,че я използвал за бизнес срещите си. Ясно е,че не са я чукали,но със сигурност им е била като компаньонка за да изкара повече пари татенцето. Мръсен кучи син. Да гори в Ада. 

 

-Какво ще правиш? - добър въпрос. Аз я прибрах за да ми каже за тайнствения шифър и да приключа веднъж завинаги с всичко свързано със семейството ми,което изгубих твърде рано,а сега собственическата ми страна ми казва да не я давам. На кръстопът съм. Войната с тях ще погуби много хора. Трябва да продам къщата и ресторанта. Да спра със сделките с оръжия. Да търся скривалище и да наема хора,които да превъзхождат сърбите. Не само по численост,а по ум и умения. 

 

-Не съм готов да променя толкова рязко живота си. - Орлин си замълча,а в същия момент Стоил се появи на прага на кабинета. 

 

-Елена,иска да говори с теб. - дойде момента,в който аз трябва да ѝ кажа кой е по петите ни. 

 

-Оставете ни сами. - Орлин и Стоил слизат на първия етаж ,а бледото лице на Елена ме удари като мокър парцал по главата. - Добре ли си? 

 

-И по- добре съм била. - седна срещу мен с напълно дезориентиран поглед.- Чух всичко. - не очаквах да е подслушвала.- Ще ме предадеш ли? 

 

-Да! - 

 

-Не се ли интересуваш от шифъра? 

 

-Вече не. 

 

-Това беше,така ли? 

 

-За какво говориш? - изправям се от мястото си и заставам пред прозореца,напълно безразличен.

 

-Нас. 

 

-Няма Нас,Елена! 

 

-О,забравих,ти само ме чукаш,нищо повече. Не ми ги говори на мен тия. Отдалеч си като озверяло животно,когато някой ме докосне. Уби човек заради същото. Ревността ти е като болест. Изпитваш същото,което изпитвам и аз към теб. 

 

-След рождения ти ден ще уговоря среща. 

 

-Чу ли какво ти казах,Самуиле?! - усещам гнева ѝ,усещам и присъствието ѝ зад себе си. 

 

-Елена,спри! 

 

-Няма! Признай си ,по дяволите! Признай си! - изкрещя тя. Целият се сковах и това ми коства много да не побеснея и да се превърна в "Аркуса". Едва ли ще иска да ме види като преобразен убиец. 

 

-Спри! - здраво стискам парапета и свеждам глава,чакайки да излезе от кабинета и да ме остави да се успокоя. Мълчанието ѝ взе да ме притеснява и тъкмо да се обърна за да видя дали не е излязла, без да я усетя ,тя дръпна "Аркуса" от горната част на панталона и опря дулото под корема си. - Елена,свали го! - направи няколко крачки назад ,а от очите ѝ бликнаха сълзи.

 

-Мислих си да го направя на рождения си ден,но ти ме принуди да е сега. - 

 

-Елена,дай ми оръжието! - правя една крачка напред,а тя назад. - Ще направиш огромна грешка. 

 

-Каква е разликата? И без това ще ме предадеш. Искаш си живота,а аз искам да приключа с моя. По-добре аз,отколкото някой да се гаври с мен преди да ме убие. - ръката ѝ трепери,но умело го държи и притиска още повече отвора.

 

-За последно ти казвам,свали проклетото оръжие! - следващите ѝ думи ме пронизаха с нож по тялото.

 

-Бременна съм! Нося детето ти и в момента заслужаваш да страдаш,така както аз страдах всеки шибан ден откакто съм тук. - затвори очи и без колебание натисна спусъка. 

 

 

 

 

Край на Първа Част!